Найчо Цанов на дуел край Враждебна
Схватката отразиха големите вестници в Петербург, Будапеща, Прага, Париж, Милано, Лондон
Българският политик Найчо Цанов храбро излезе на дуел с австро-унгарския дипломат Доменик Кирали. През 1898 година двамата се срещнаха край село Враждебна, за да защитят честта си с пищови в ръка.
Схватката отразиха големите вестници в Петербург, Будапеща, Прага, Париж, Милано, Лондон. Из кафенетата на Европа се разказваха подробности. “Дуел? Къде, в Булонския лес ли?”, питали любопитни парижани.
“Не, в някаква малка южна държавица. Там всичко било в лесове, защото е на Балканите”, отвръщали осведомени. “Чудесна страна за дуели!”, завистливо възкликвали майсторите на шпагата и пищова.
Доменик Кирали е особа с графски произход. Кръвта на Найчо Цанов също синее. Генеалози сочат, че е издънка на Шишмановци, последните владетели на Втората българска държава.
Найчо Цанов
Доменик е императорски и кралски консул във Видин. Найчо е адвокат в града, редактор на местния вестник “Народен лист” и депутат в парламента. Кирали обича да бракониерства. Найчо го държи под око. На 21 юни 1898 г. “Народен лист” тиражира заглавието “Консулска нахалност”.
“Преди няколко дена той наново е заловен на лов за диви патици - пише Найчо за Кирали. - Съгласно закона стражарите искали да му вземат пушката, но той се примолил да му я оставят, като дал честна дума, че ще я представи сам в полицейското управление, гдето щял да подпише и акта. “Честната дума” на консула обаче била само за да излъже стражарите. Той и до днес не е представил пушката си на надлежната власт.”
В същата статия Найчо Цанов кани бракониера да си избере подходящ епитет: “лъжец” или “безчестник”. Това вбесява маджарина. Той е дипломатствал в Бразилия, където е прострелвал скъп екзотичен дивеч и никой дума напряко не му е казал. А в това запокитено княжество му дирят сметка. “Патици!”, гневи се чужденецът.
Доменик Кирали праща опровержение до редакцията, търси автора, заканва се с дуел. Плъзва и мълвата, че Найчо уж се крие. Така ли? Българинът решава да пресоли дивеча на консулската трапеза.
С отворено писмо Найчо Цанов се обръща към унгареца: “В нашия официозен вестник “Мир” и в пещенския маджарски вестник “Pester Lloyd” е написано, че ми е обявено от Вас, г-не Кирали, дуел и че аз съм избягал от града Видин, за да не Ви дам удовлетворение. От всичко гореизложено Вие виждате, че това е една най-подла лъжа. Аз Ви каня до следующия брой на в. “Нар. лист” да я опровергаете в същия вестник, с молба да се препечати опровержението Ви във вестниците “Мир” и “Pester Lloyd”.
Писмото е публикувано на 19 юли във видинската газета. Авторът праща броя на Кирали по пощата. Онзи отказва да го приеме. Цанов го адресира чрез нотариус. Консулът пак се дърпа. Тогава депутатът публикува второ отворено писмо, в което черно на бяло го нарича “рядък страхливец”. Това вече не може да се преглътне!
Секунданти на Найчо Цанов стават публицистът Илия Георгов и майор Атанас Раковски, комендант на крепостната артилерия във Видин. Доверениците на консула пристигат чак от Унгария - д-р Том Бела и роднината Андор Кирали. От Будапеща са донесени и пистолетите.
Чужденците предлагат да бъдат дадени по два изстрела. “Аз казах на секундантите ми, че могат да се съгласят и на два пъти. Но те ми отговориха, че не е моя работа”, твърди Найчо. В крайна сметка е постигнато съгласие за по едно изгърмяване. Другите условия са: 6 грама барут в цевите, 25 крачки разстояние, среща в горичката край софийското село Враждебна.
Тук в хладното утро на 23 октомври 1898 г. пристигат два файтона. В единия са унгарците, в другия българите. Под контрола на секундантите и в присъствието на двама столични лекари противниците заемат позиция. Лек ветрец кара мъжете да потръпват. Тихо е, чува се само гласът на Искъра.
Том Бела командва на френски: “Un..., deux..., trois.” Доменик Кирали се прицелва. Стреля. Не улучва.
Найчо Цанов бавно вдига пистолета. Дулото чертае въображаема линия на смъртта по тялото на консула. От пояса, през гърдите, към лицето. В мига преди да натисне спусъка обаче българинът захвърля оръжието.
След схватката Найчо телеграфира във Видин: “Днес 8 часа се дуелирах с
Кирали в корията Враждебна при Искъра. След неговото гръмвание аз
хвърлих пистолета пълен според предначертания от мен предварително план.
Това направих, за да покажа, че аз не се боя от смърт, но че съм против
дуелите. Подробности с пощата. Никакви повреждания. Цанов”
Като се
отказва от изстрела, Найчо Цанов изкачва върха на рицарската доблест.
Според каноните на дуела най-благородно е да пощадиш съперника, след
като вече е гръмнал по теб.
Най-известен е случаят с Хайнрих Хайне и търговеца Саломон Щраус. През 1841 г. двамата се изправят един срещу друг, защото Хайне оскърбил съпругата на Щраус. Първи стреля търговецът и куршумът засяда в портфейла на поета. Тогава вдига оръжието и Хайне, но го изпразва във въздуха.
Понеже не знае какъв ще е изходът от двубоя, Найчо Цанов оставя документ за решението си да не стреля. Преди схватката пише “Моето завещание”, отворено от секундантите след самотния гърмеж край Враждебна. “Аз много пъти съм мислил върху това, как бих постъпил, ако ми бъде обявен дуел. Да се дуелирам - значи да бъда звяр; да се откажа от предложения ми дуел - значи да бъда човек с “недостатъчни морални” качества, човек, който е в състояние да “опозори” името на една нация...”
И Найчо отсича пред себе си: ще приеме предизвикателството, но каквото и да се случи, няма да дръпне спусъка. Волята на Найчо Цанов е, ако загине, завещанието му да бъде разпространено на български, руски, френски и немски език. Желае също препис да бъде изпратен на Лев Толстой.
Макар че депутатът оцелява, “Моето завещание” шумно е разгласено у нас и в чужбина. Димитър Благоев например го чете във вестник “Пряпорец”. На Димитровден, 26 октомври 1898 г., апостолът на социализма пише на Цанов: “Твоето “завещание” - щеше да убеди и убеждава само в искреността на твоя протест против двубоя, но в същото време то показва, че ти се намираш под гнетущото влияние на буржоазните предразсъдъци.”
Благоев намира в дуелния епизод благодатна почва за теоретични размишления. От позицията на марксизма поучава Найчо: “Личният двубой е частичен случай от големия двубой, който днес господствува над целия днешен буржоазен свят, от двубоя между капитала и труда във всяка нация и от двубоя между капиталистическата класа на една държава и онези на другата държава. Додето съществува големият двубой, идеята за частичния не ще да се махне от главите на буржоазната тълпа.”
Видинският политик си взема бележка от този трактат, защото основаната от него Радикалдемократическа партия започва пътя си като лява формация. В Народното събрание Найчовите следовници дълги години водят парламентарен дуел тъкмо с буржоазната десница.
Автор: Росен Тахов
Враждебци са били основно соколари и ловни водачи.
Името "Враждебна" е свързано с най-старата история на Сердика. То е било сред селищата край града с предполагаем еретически (богомилски) противовластнически характер. Името произлиза от старобългарското "враждение", т. е. "преследване". Названието обаче може да има и смисъл на землище, в което се извършва врачуване, място на врач или на човек, който се занимава с ерес.
Оброчна плочка на Артемида - богинята язди елен и носи убит дивеч
Ханът е бил известен навремето си под името „Вълчовия хан” или „Лучовия хан”, както го е наричал отец Генадий - игумен на Драгалевския манастир по онова време. Ханът се е намирал на пътя от София за Орхание (днес Ботевград), Тетевен, Ловеч и др. В него е намирал подслон и убежище Апостола на българската свобода Васил Левски. Тук той се срещал с доверени хора на делото, разменял писма, получавал пари, събирани от околните села. Давал необходимите напътствия за разширяване на революционното дело в Софийско.
Често се отбивал тук на влизане и излизане от София
В личното си тефтерче на страница 71-ва е записал, че е платил 7 гроша за негова нощувка и 126 гроша за Димитър Общи. И записал за Общи: на Димитра кога да върниши хатът (коня) в София ...126. На 101-ва стр. е записал: във Враждебна 337 гроша.
Когато Общи и Левски пристигнали в София на коне, посрещнал ги отец Генадий. Той казал на Димитър: “Иди у Лучовия хан у Враждебна и чакай, докато се завърне Дякона”. Левски основава таен революционен комитет. Дядо Вълчо е имал от Левски дадена т. нар. „лозинкя”. Това е половин парче лист от тефтерчето на Левски. То е служило за парола. През онова робско смутно време в Негован и в близките села Локорско, Войняговци, Чепинци и Световрачене събрали пари за революционното дело. Натоварили дядо Боте Стоянов и заедно с още един негованчанин отишли и предали парите на Васил Левски. Срещата станала в село Враждебна във Вълчовия хан. Дядо Боне си спомнял Левски – рус, със сини очи и руси мустачки, здрав и снажен, тъкмо какъвто е описан в спомените на неговите съвременници.
Левски респектирал пияни турски аскери с изстрели в тавана
Дядо Коста Вълчев, третият син на Вълчо Йончев, умрял през 1946 г. на 90-годишна възраст, е разказвал за следния случай с Левски. Една вечер в хана пристигнал Левски, преоблечен в дрехи на турски офицер. Легнал да спи в малката одая върху дървен одър. Късно през нощта пияни турски войници искали да продължат пиенето и пеенето си в хана. Левски ги предупредил да не вдигат голям шум, за да спи. Но те не се вразумили. Тогава той лежешком извадил револвер и стрелял няколко пъти в тавана. Аз лично съм виждал тези дупки в гредата, когато влизахме в хана. Турците се изплашили и избягали. Рано сутринта Левски оседлал коня си и отпътувал по своя път.
Дядо Коста е бил тогава на около 16-17 години и помагал на баща си в хана. Посрещал и изпращал гостите, хранел добитъка, поднасял храна, кафе. Бащата Вълчо предупредил сина си Коста да не смее никъде да говори, че това е Васил Левски, защото иначе главата му ще отиде.
След обесването на Апостола на 6 февруари стар стил (19 февруари – нов стил)
тялото висяло две денонощия на бесилката
По предание, записано в книги и спомени на наследници на враждебския селянин Георги Стрински, се припомня, че той, връщайки се една вечер от пазар, свалил Левски от бесилото. Отрязал въжето и свалил обесения. Погребал го наблизо в капаците (канати) на каруцатая.
Преди около 60 години Вълчовият хан бе обявен от СГНС – Софийска община за паметник на културата. През 1956 г. ханът бе съборен от невежа ръка. Сега е регистрирано сдружение за възстановяването и превръщането му в хан-музей.
